„Ако бях шеф“

 

 

Разказът е публикуван през декември 2015 в едноименния сборник, събрал хумористични разкази от редица български автори

Сутрин като сутрин. Понеделник. Времето е разчетено на сто процента. Успял съм да мина през банята, да облека изгладената риза, услужливо закачена на вратата на гардероба, да излапам набързо сандвич и да събера всички дреболии като ключове, телефони и портфейл пред огледалото в коридора, за да не забравя нещо преди излизане. Кафето остава за в офиса. Заемам се да облека детето, което упорито продължава да спи.

От банята се чува шум на вода – съпругата ми действа по нейния си график.

-Тати, боли ме коремчето – измрънква в просъница малкият, докато се боря да мушна крачетата му в отделни крачоли.

-Лъжеш – отговарям аз машинално.

-Боли ме и главичката.

-А краченцата болят ли те?

-Да!

-А дупето?

-Да!

Ясно, отсичам аз на ум и продължавам по сложния процес с обличането. Въпреки спящата му съпротива е готов; пренасям го в коридора и го подпирам на стената до входната врата, докато се обуя. Умее да спи и прав. От банята излиза съпругата ми, увивайки хавлия около главата си.

Докато отключвам, за да излезем, някъде изотдолу долита:

-Ака ми се, ака ми се!

Със съпругата ми се споглеждаме и тя кимва към помещението зад гърба си. Едва скривайки раздразнението си, пренасям детето, събувам го и му помагам да се настани върху седалката на тоалетната чиния.

-Ще закъснеем – констатирам аз.

-Слаб тайм мениджмънт от твоя страна – отвръща тя.

-Всичко си ми беше по график – контрирам. – Настъпиха неочаквани събития.

-Лошо планиране, в такъв случай – продължава жена ми. Въпреки това получавам усмивка и целувка.

-Подготви ли се психически за срещата с недоволните ти клиенти?

-Да. Според мен преиграват – в петък помолих финансовия ни анализатор да изчисли приблизителните им разходи ако се откажат от нас и проведат търг за нов доставчик – не могат да си го позволят на този етап. По-скоро е опит да демонстрират надмощие и да измъкнат още някаква услуга безплатно.

-Все пак не разчитай единствено на тази версия. Аз бих чекнала какво може да се подобри в моя екип – посъветва ме тя. Естествено, че би – държи пълен контрол над хората си и проверява лично всяко едно твърдение. Генерира по-малко потенциални рискове, но и по-малък марж, плюс факта, че е ангажирана по дванадесет часа на ден. Което в един момент ѝ създава други главоболия.

Двамата с малкия сме вече в колата, на път за детската градина. На фона на поредната детска песничка чувам:

-Не искам на градината.

-Не може. Отиваме.

-Искам вкъщи! Като ти казвам вкъщи, значи вкъщи!

-Няма как просто да ми го кажеш и да си отидем. Имам си работа.

-Защо! Аз нали съм шеф?

-Не, не си.

-Защо?! Ти си шеф, мама е шеф, значи и аз съм шеф!

-Не, не си – повтарям аз. Още малко и ще влезем в безкрайната поредица от „защо“, а не съм в настроение за нея.

-Тати, а ако бях шеф?

-Според теб какво прави шефът?

-Казва на хората какво да вършат.

-А ако не им каже?

-Не правят каквото иска.

-Виждаш ли – обяснявам аз. – Това е лош шеф. Добрият шеф не им казва постоянно какво да вършат.

-А как?

-Показва им и после прави така, че те да го вършат без да им казва непрекъснато. Добрият шеф се намесва само, когато не правят нещо както трябва или не правят правилното нещо.

-А как става това?

-Ако беше истински шеф, щеше да знаеш! – С последната реплика, мисля си аз, приключих разговора в моя полза.

На входа на градината се е образувала опашка – десетина родители се опитват едновременно да предадат отрочетата си и да избягат, все едно ги гонят триста дяволи. Не си дават сметка, че би било по-бързо и с цената на по-малко нерви, да се изчакат един друг. Бидейки също такъв родител, и аз се бутам нагоре по стълбите, усмихвайки се на симпатичните непознати майки.

Точно тогава детето ми ме поглежда в очите, после се обръща към приемащата сестра и казва:

-Добро утро! А пък аз имам сополи, боли ме коремът и съм болен!

Усмивката ми замръзва. Сестрата ме поглежда с каменна физиономия.

-Не може да го водите тук, когато е болен!

-Не е болен – отвръщам аз с маска от невъзмутимост, но отвътре треперя.

-Оох, коремчето ми! – Стенанието на малкия буди наоколо едновременно майчинско съчувствие и женско презрение, познайте кое към кого насочено. Усещам, че каквото и да кажа в последствие, кредибилитито ми сред дамското обкръжение е изчерпано.

-Заведете го това дете на лекар, защо го тормозите? – Не издържа една иначе симпатична чернокоса родителка и побутва собственото си момченце по-далеч от моето.

-Така става, господине, оставя си някой болното дете при другите, ние правим компромис и до два дни всички са болни! – Сестрата, естествено, си знае лекцията. Как да ѝ обясня, че ако беше наистина болен ние самите нямаше да го пуснем на градина, за да ограничим последствията? Превантивните мерки, колкото и да струват, биха били за предпочитане пред големия риск. Кост оф гуд куолити. Какво ли би ѝ говорило това?…

-Съжалявам, но не мога да го пусна без бележка от личния лекар, че е клинично здрав! – отсича сестрата, а майките кимат одобрително. Неусетно броят им е нараснал, създали сме опашка. Косъмчетата по врата ми настръхват и шестото ми чувство съветва, че ако продължа да споря, може да се стигне до скандал. Примирявам се със ситуацията, стисвам полу-нежно синковеца си за врата и го повличам надолу по стълбите.

Поглеждам часовника си – ще закъснея за срещата с недоволните клиенти. Поглеждам за всеки случай датата – естествено личната лекарка днес е втора смяна.

Звъня на жена ми, за да ѝ обясня ситуацията.

-Кажи му да не прави повече циркове и го оставяй! А те да не се правят на луди, днес сигурно са приели поне две болни деца! – отвръща ми тя.

-Няма да е толкова лесно, почти стана скандал – казвам аз.

-Не си задал правилните очаквания от самото начало! Оправяй се!

-Ако си още у нас, ще ти го докарам.

-Не, няма да ми го докараш – отсича съпругата. – Имам да проверя рипорт за тримесечието. И явно ще трябва да го направя в офиса.

След като ми затвори най-безцеремонно, звъня на бавачката. Обикновено я ангажираме от по-рано, но се е случвало да я потърся и по спешност. Пенсионерка е, каква друга работа си има.

-Съжалявам, моето момче, на гости съм днес при една приятелка в Самоков! Довечера ще си дойда!

Естествено.

Отново в колата, на топло, шофирам към вкъщи. Обадил съм се на проджект-мениджърката, че ще е сама на срещата с клиента. Накарах я да повтори каква е позицията ни и какви отстъпки бихме могли да направим и се надявам, че всичко ще протече така, все едно съм бил до нея в конферентната зала.

-Мога да се включа и аз на високоговорител по телефона – предлагам накрая, все още изпитвайки съмнения в успеха ѝ.

-Няма нужда, бос, не ми е за пръв път. Знаеш, че Стоев е семеен човек, освен това традиционалист! Щом му кажа за причината да отсъстваш, ще прояви разбиране. Нищо чудно дори да предложи да отложим срещата за когато ти е по-удобно. Той мрази всякакви конферентни връзки и други такива – обича да се ръкува и да гледа човека насреща в очите.

Да, такъв си беше Стоев. Пожелах ѝ успех и ѝ заръчах веднага след това да ми се обади.

Погледнах назад – малкият бе кръстосал крака и зяпаше разсеяно през прозореца.

-Шефе, у нас ли отиваме?

-Да, тати. Нали ти казах още преди.

Аз преглътнах коментара си.

-Нали вече съм добър шеф?

Отново замълчах.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s